Моята практика е посветена на създаването на полезни навици. В началото много съм се питала защо обаче при едни хора промяната става бързо и лесно, а при други е сякаш нетрайна и рано или късно се връщат към старите навици?
В настоящата статия ще разгледаме 4-те фази, през които минава всеки един от нас, когато реши да усвои ново умение/да научи нещо непознато или да изгради нов навик.
ПЪРВИ ЕТАП
e така наречената "несъзнателна некомпетентност" (unconscious incompetence) - това е моментът, в който още не знаем какво...не знаем. Да кажем, че сме решили да посещаваме уроци по голф - харесва ни идеята да прекарваме деня си по безкрайните тревни площи и - освен, че ни трябват стикове за голф, не знаем почти нищо друго.
Наемаме си учител и бавно започваме да навлизаме в материята - оказва се, че имаме да мислим за толкова много неща - позицията на тялото, начина, по който държим стика, силата на удара.....
Вече сме наясно или поне започваме да добиваме представа колко много не знаем. Тогава навлизаме във
ВТОРИ ЕТАП
на т. нар. "съзнателна некомпетентност" (conscious incompetence) - имаме идея какво трябва да научим и се чувстваме меко казано претрупани -
ако до вчера сме смятали, че има едно нещо, което да усвоим - "играта на голф", днес разбираме, че става дума за поне 15 умения и координацията между тях.
Именно затова и в тази фаза най-много хора се отказват - страхът от новото и непознатото, комбиниран с този от провала и - разбира се - изначалния ни - че не сме достатъчно добри - го правят по-лесно за повечето хора изобщо да не опитват, отколкото да се почувстват като провал.
Този е и "прагът" между "успешните" и "неуспешните" - готовността да бъдеш "новак" в нещо отново и отново, готовността да се покажеш некомпетентен и да се почувстваш като провал - в името на това да усвоиш нещо ново.
Впрочем, ако като мен имате навика да четете историите на успешни предприемачи или спортисти, със сигурност сте попадали на това многократно - за всяко ново умение професионалистът е "изтърпял" повече провали, отколкото аматьорът ще усети през целия си живот.
Затова в тази фаза е ключово да продължаваме, да ставаме след всяко падане и да не се отказваме, за да може да преминем към следващия
ТРЕТИ ЕТАП
когато вече сякаш новите умения започват да се понаместват и със сигурност знаем какво трябва да правим или навлизаме в т. нар. "съзнателна компетентност" (conscious competence) -
представете си, че ходите на уроци по салса - този е моментът, в който вече знаете стъпките, можете да следвате (или да водите) партьора си и - макар да ви коства доста мислене по време на самия танц - знаете какво правите.
Оттук нататък ни е необходима само практика и колкото по-често упражняваме новите умения, толкова по-бързо ще достигнем до финалния,
ЧЕТВЪРТИ ЕТАП
или моментът, когато ставаме професионалисти. Това е т. нар. "несъзнателна компетентност" (unconscious competence) - танцуваме, без да се замисляме, сякаш се носим магично под звуците на музиката, без да се налага да мислим за стъпки, ритъм, техника и т.н.
Този е етапът, когато промяната става част от нашата идентичност! Запомнете това - защото то е именно условието един навик да се вкорени, да стане наша втора природа - промяната на начина, по който виждаме себе си.
Представете си, че заклет пушач решава да откаже цигарите. Съмнявам се да има пушач на света, който да не знае, че е по-добре да спре. Лошото е, че само "знанието" за това колко са вредни цигарите съвсем не е достатъчно, за да го предизвика към действие - може да си живее с това си "знание" още години - ръка за ръка с лошия си навик.
Ако обаче към знанието прибавим емоция - това би могло да се превърне в "капката, която прелива чашата" и той решава да спре. Например отива на лекар и той му съобщава, че още една цигара и може да очаква инфаркт. Или при него идва малката му дъщеричка и разплакана го моли да откаже цигарите, защото иска да е жив и здрав след години да я види как завършва университет.
Нещо трябва да активира емоционалния център, за да може решителността да надделее и той да направи първата крачка.
Но много пъти пушачи отказват цигарите за месец-два или дори година-две и след време старите навици сякаш ги поглъщат и отново се връщат към своя "порок".
Какво става през това време? Старата идентичност продължава да съществува, макар да не намира проява във външния свят - ако предложите на един такъв пушач цигара, в него се случва вътрешна борба - той знае, че не трябва да посяга, защото "е спрял да пуши", но често ще ви отговори с: "Аз съм пушач, но ги отказвам" или "Аз съм пушач, но вече съм спрял да пуша".
Тази вътрешна борба е израз на несъответствието между старата идентичност и новото поведение.
Само когато човек съумее да промени своята идентичност, новият навик ще се закотви трайно - и няма да му коства нито воля, нито дисциплина, нито усилия - той просто е част от него.
Човекът с цигарите вече не е "бивш пушач". Той просто не пуши. Не му коства усилия да откаже, когато му предлагат, защото неговото Аз не се интересува, не се блазни, безразлично е към цигарите.
Същото важи и за спорта - помня историята на млад мъж, който решава да започне ежедневно да тича за здраве, но в един момент това става част от неговото Аз, той сменя идентичността си - до такава степен, че нито в коледната сутрин, нито на рождения си ден, нито дори в деня, след като единият му родител починал, не спира да тича.
Като го питат: "Защо и днес, имаш право поне днес да си починеш, защо дори в този ден излизаш да тичаш?", той отговаря: "Защото това съм аз - аз съм бегач." (Because that's WHO I am - I'm a runner.)
Новата идентичност вече не отговаря на въпроса КАКЪВ съм аз или КАКВО обичам да правя, а на КОЙ СЪМ АЗ. Само когато и само ако промяната стане част от новото ни Аз, можем да очакваме траен резултат.
Обърнете внимание на езика, който използвате - дали казвате: "Аз съм си такава - обичам сладичко и тестено и не мога да се откажа" или по-скоро звучите така: "Здравето ми е топ приоритет и внимавам как се храня." - като второто не изключва първото - човек може да се храни здравословно И да консумира сладко.
Е, знаейки всичко това - как да променим своята идентичност? Дали да започваме деня си с 15-минутна сесия от афирмации пред огледалото, повтаряйки си: "Аз съм атлет, аз съм спортист, аз съм фитнес модел" или да се подложим на...хипноза, може би??
Сигурно няма да навреди, но не гарантирам и колко може да помогне. Добрата новина е, че онова, което МОЖЕ и ЩЕ помогне е изцяло под наш контрол - новата идентичност не иска нищо повече от ДОКАЗАТЕЛСТВА за своето съществуване.
Или - ако искам да стана бегач - трябва само да тичам - да тичам достатъчно често и за достатъчно дълъг период от време, че да си повярвам, да не го чувствам смешно и абсурдно, когато от моята уста излязат думите: "Аз съм бегач." - напротив, да бъде съвсем естествено.
Няма добре пазена тайна, няма философия - новата идентичност ще се случи, когато достатъчно дълго...я случваме. Ако днес си повтарям: "Аз съм фитнес модел", знаейки за качените по време на карантина Х килограма и липсата на спорт....не само няма да си вярвам, а най-много хубавичко да се посмея.
Но ако в следващите няколко години дисциплинирано правя всичко онова, което фитнес моделите правят - да се храня по определен начин, да тренирам и да бъда дисиплинирана, то -
ако ми е цел - имам съвсем реалния шанс да го постигна. Тогава със или без афирмации в огледалото сутрин, всяка клетка от тялото ми ще го вярва и знае.
Ако трябва да обобщим в два съвета казаното дотук:
ПЪРВО И НАЙ-ВАЖНО
Не се отказвайте, когато имате чувството, че това, с което сте се захванали, не е по силите ви - просто продължавайте. Обградете се с хора, които вече го правят, искайте помощ и съвети, намерете си ментор, учител - и не спирайте. И
ВТОРО
Правете го толкова дълго, колкото е необходимо, за да се превърне в част от вашата идентичност, в отговор на въпроса: Кой съм Аз?
